Когато си маскирана като скелет и срещнеш страхотен мъж

Тази нощ напълно законно и съвсем очаквано от отвъдното ще изпълзят чудовища, зомбита и призраци, светещи тикви ще разцъфнат по домовете, стотици мъже, жени и деца ще облекат стряскащи костюми, купени специално за случая, и фалшива кръв ще се лее от лицата им. Това е Хелоуин, неповторимият цветен маскарад, който всяка година предизвиква въображението ни да се маскираме и да се изложим на показ с образа, който тайно мечтаем да имаме.

Фенове на филми на ужасите или на супергерои, почитатели на „Карибски пирати“, „Властелинът на пръстените“, „Игри на Тронове“, поклонници на Фреди Меркюри и Майкъл Джексън, от Мохамед Али до д-р Ханибал Лектър и от Дракула до Червената шапчица – всички са добре дошли.

Разбира се, празникът все повече се комерсиализира. Ще забележите това най-малко от разнообразието на тиквите на пазара. „Тези са български, но се ядат“, казва ми продавачът, с лека нотка на раздразнение, че някой може да отглежда, а друг да купува декоративни тикви, които не се ядат, а само се издълбават и се пълнят със свещи. Погледнете и заведенията – всякакви тематични партита буквално те карат да се чудиш къде точно да отидеш.
Понякога този смешен маскарад може да се превърне в истински хорър.

Нека ви разкажа как изкарах Хелоуин миналата година и защо този път съм една идея по-резервирана в това да се оцапам до и над ушите, далеч не само с грим.

Беше делничен ден, мисля, вторник. След работа търча при приятелка, която е закупила цял арсенал от гримове, основи, сенки, бои и четки. Имаме план. Тя ще ме гримира като скелет – разбойник, а аз ще ѝ намажа лицето с бяла акрилна боя на водна основа, след което ще издължа очната ѝ линия, за да може да облече кимоното, което ѝ донесоха от Япония. Три часа и половина по-късно, след безкрайни мъки, скубане, мацане и триене, аз – скелетът и тя – гейшата, отиваме тържествено в един от големите столични барове.
Не сме единствените закъснели. На входа има струпване на твари и чудовища. Последен е човек, облечен като Тиранозавър рекс, а дългата му опашка прави задръстване. Той се върти нетърпеливо, защото очевидно вътре го чака компания. За зла участ пред вратата се е изсипала група, вероятно Снежанка и седемте джуджета, и всички те се суетят с входната такса.

На два метра встрани тържествено пуши Тил Линдеман от „Рамщайн“, костюмът му е право в целта. Той очевидно знае това много добре, понеже подвиква на висок глас нецензурни и цензурни фрази на така красивия немски език, заобиколен от две – три зомбита и жена по нощница, която прилича на Лора Палмър. Те ни пропускат и най-сетне влизаме.

Барът е препълнен. Толкова е вълнуващо, защото никой не е себе си. Веднага забелязвам момиче с бяла шапка и червена мантия. На българската Офред от „Историята на прислужницата“ трябва да й е доста топло в претъпканото заведение. На опашката за пиетета Доктор Хаус нервно върти празна чаша от уиски, а с другата ръка се подпира на бастун. Напълно в образ се вихри и Жената Котка, увила даже кожен камшик около кръста си.
След като пробиваме блокадата на още една група зомбита, успяваме да си вземем по чаша вино и да се насочим към един от уютните ъгли на заведението. На малката масичка са поставени различни свещи, а по стените и от покрива виси някаква изкуствена паяжина, вероятно разтеглен памук или влакно, създавайки усещането, че си попаднал в мрежата на тарантула.

Почти всеки представя кой кой и какво е. „Аз съм Еди-си-кой от „Хари Потър“. „Аз съм Джеймс Бонд“. Аз пък съм скелет и съм омазана с бяла и черна боя чак до бюстието. Ана, приятелката ми от дете, с която сме правили какви ли не глупости, ситни крачки и създава усещането, че е истинска гейша. Носи и хартиено ветрило, разбира се. Двете сме интересна комбинация.

И се появява Той

Отбиваме няколко нескопосани опита за разговор, след което фиксирам страхотен мъж. Той носи шотландска поличка, лицето му е боядисано в синьо и бяло, косата му е дълга – абсолютен Мел Гибсън от „Смело сърце“. В осанката му има нещо непримиримо, революционно. Като гледам как разгорещено коментира нещо с приятел, оставам с впечатлението, че обсъждат ядрената програма на Иран, кризата с бежанците, отричането на глобалното затопляне, изобщо някакъв важен световен проблем. Той ми се усмихва и започвам да съжалявам, че ядох замразени боровинки, за да си боядисам езика и зъбите в тъмно лилаво.

Ана е разпозната от нейни колеги в университета. Оттегля се към тяхното сепаре, защото вижда, че „Смело сърце“ все повече се приближава към мен. Запознаваме се, танцуваме, започва разговор. Естествено, трябва да крещим защото музиката е адски силна, а в радиус от два метра стоят още 15 души.

„Смело сърце“ пита колко часа ми е отнело да се гримирам. „Четири“, преувеличавам аз, а той коментира, че подобен стоицизъм за мъжете е свръхусилие. Човекът има чувство за хумор, което веднага оценявам с червена точка. Става ми все по-трудно да разбирам какво казва, затова се приближавам към главата му. Той се усмихва и очевидно ме хареса, макар точно в този момент тотално да не приличам на себе си. Разказва как е минал денят му, какво работи, каква музика служа – дежурните неща, но пък е много приятно.

В сюблимния момент, когато телата ни почти да долепени, нахлува странна девойка

Явно познава „Смело сърце“ и моята компанията не ѝ се нрави. Започва да разказва, че се е облякла като някакво индийско божество, да досажда с глупави реплики и въпроси откъде се познаваме с младежа. Намесата ѝ няма успех. „Смело сърце“ ме търси с поглед, а аз, въодушевена и окрилена от прикритието на зомби – разбойник, решавам да заобиколя натрапницата с рязка крачка напред към него.

Естествено, преценявам дистанцията доста лошо и се сблъсквам челно с младежа. Във всяка друга ситуация това би било симпатично, но в случая черната боя от скулите ми остава ужасно петно върху светлосинята половина от лицето му. Индийското божество надава вой от ужас, втурва се към младежа, все едно че е смъртно ранен, и с рязък завой ме избутва в ъгъла. Аз се олюлявам и политам назад, без да искам разпервам ръце и събарям изкуствената паяжина по стените. Тя буквално се свлича надолу с ефекта на доминото.

Наоколо настава смут и усещам как десетки погледи се струпват отгоре ми.

Гримът ми е тотално прецакан, „Смело сърце“ е в плен на друга жена, какво още може да се обърка? Ужас! Част от „паяжината“ е паднала върху свещите на масата. Нещото пламва и човек в садо-мазо костюм спешно излива бутилка минерална вода върху свещта. Разнася се мирис на изгорял полиестер, а аз си представям как се включва противопожарната аларма, разваляйки купона на всички.

В този момент се намесва Ана, хваща ме ръката и ме издърпва навън. Добре че е тя, спасява ме винаги. Ние си тръгнахме, партито продължи, а „Смело сърце“ така и не ми поиска телефонния номер.

Толкова за Хелоуин. Понякога и приказките могат да се объркат. Затова успех довечера.

https://woman.bg