Партньор на Проватон
 “Колко лесно дланта се превръща в юмрук…”

“Колко лесно дланта се превръща в юмрук…”

Сподели в

Колко лесно дланта се превръща в юмрук…”

Маргарет Атууд “Заветите”

Статистиката за смъртните случаи на жени, пострадали от мъжка ръка (която се води единствено неофициално) за огромно съжаление започна да се попълва и в графата за 2021 г. Активността в групата ни във Фейсбук “НЕ СИ САМА – ЗАЕДНО СРЕЩУ НАСИЛИЕТО” се раздвижи, включително и в отрицателен аспект.

Недоволен мъж публикува скрийншотове, с които да се омаловажи и осмее борбата срещу домашното насилие и жертвите, които бяха наречени фалшиви. Обидата беше и за всички, които свободно споделят, коментират и обсъждат теми от това естество в рамките на групата.

Това няма да заглуши гласа ни, единствено ще ни подтикне да бъдем по-внимателни при одобряването на нови членове. А че има полза от групата и от говоренето по темата като цяло – съмнение няма. Затова днес публикуваме писмо на наша читателка, Борислава Кузова, вдъхновено от Световния ден за борба срещу домашното насилие.

***

“Сетих се за две срещи с откровени насилници. Те ме оставиха разтреперена и уплашена, гневна и тъжна дни наред. Не мога да мисля за тези срещи другояче, освен като напомняне, че насилието го има и насилниците са около нас. Всеки, абсолютно всеки от нас, оставен без спирачка и без наказание да разруши моралните принципи, своите и на обществото, е потенциален насилник. Да, и вие. Да, и аз. Приела съм за абсолютна истина, че при извънредни обстоятелства всеки може да бъде от страната на насилника. Също така съм приела, че всеки е потенциална жертва. Да, и вие. Да, и аз. Факт. Цялата ни мракобесна история като човешки същества го доказва. За други е начин на живот, културна обусловеност, религия, сведена до фанатизъм. Всекидневие.

Единият насилник бе учтив и леко усмихнат. Чужденец. Съпругата му, в светла рокля малко над коляното, тиха, нежна жена, стоеше на крачка зад него, усмихваше се само с крайчеца на устните си, с някак дежурно залепена за лицето ѝ усмивка, и мълчеше, свела поглед. Само мъжът разговаряше с мен, макар че трябваше да вземе решение и за двамата. Нито веднъж не се обърна той към нея да я попита тя какво иска. Просто решаваше и толкова. Сякаш я нямаше.

Не издържах и в един момент рязко попитах: “А жена Ви няма ли мнение?”

Хвърли ѝ поглед, сякаш сега се сещаше, че кучето стои и го чака. Толкова. Нито дума, сякаш тя не беше наистина там, сякаш нямаше собствени мисли, чувства или желания.

Безгласна, безволева. Тук нямаше две мнения. Само неговото бе от значение.

На влизане в църквата колежката, която ги придружаваше, ми разказа, че се обърнал малко внезапно за момент. Съпругата му, която все така мълчаливо го следвала на крачка зад него, подскочила, дръпнала се назад и се прикрила, сякаш е посегнал да я удари.

Насилник номер две беше българин. Две момчета левенти, толкова хубави, стегнати и високи, че драго да ти стане. До тях майката – обикновена, леко повехнала жена, без грим, но с прилично прибрана коса. Жена, която можеш да срещнеш навсякъде у нас. Отрудена, обикновена, истинска. Мъжът беше вербално агресивен. Такава невероятна енергия се излъчваше от него, че цялата се разтреперих. Говореше ми тихо, натъртено, настървено, с някакво нахъсано пренебрежение. Не толкова думите, колкото тонът му бе агресивен и насилнически.

Само за пет минути разговор успя да ми разбърка вътрешностите, мислите ми се преплетоха, ръцете ми се разтрепериха.

Около нас имаше хора, много хора. Посетители в музея, охраната, колеги. Семейството му стоеше до него и той си позволяваше да ми държи тон в рутинен разговор, с нищо непредизвикана от моя страна нападателност. Докато се забърквах какво трябва да свърша – онази малка поредица от пет-шест действия, докарани до автоматизация с годините, пулсът ми се беше сбрал в топка на шията ми.

В някакъв момент си поех въздух, отстъпих крачка назад и му дадох отпор. Никога няма да забравя как се изненада. Направо млъкна посред дума, когато учтиво и твърдо настоях да ми говори на Вие, защото не си пием кафето в кварталната баничарница всяка сутрин. Помолих за учтивост и спокойствие. И после казах нещо, от което цял живот ще се срамувам.

Казах, почти дословно: “Аз не съм жена ви, за да ми говорите така!”

За свое оправдание ще кажа, че бях изпаднала в изключително емоционално състояние, адреналинът говореше вместо мен. Изобщо не погледнах в оня момент към съпругата му, но само мога да предполагам какво съм ѝ причинила, произнасяйки на глас очевидната истина, че живее с насилник. Може би само вербален насилник, не знам, но вербалната агресия е също част от домашното насилие и

това, че някой не вдига ръка, че не оставя синини, не означава, че не е смазал едно съзнание, мислене и самоуважение, че не е престъпил граница, която не трябва да бъде преминавана.

Никога няма да си простя изреченото, с което причиних болка. С годините съм казвала много необмислени неща, а думите, казват, кости нямат, но кости чупят. Болят. Това е едно от нещата, за които ще мисля като сторен грях.

Мъжът някак се отдръпна, замълча. Оставих го да влезе със семейството си навътре да посети музея и се опитах да се събера. Вярвате или не, тресях се цялата. Усещах как кръвта ми е кипнала, главата и тялото ми са омекнали, адреналинът ме блъска като парен чук. Такова нещо не се забравя. Трябваха ми дни, наистина дни, да дойда на себе си и да спра да превъртам лентата в главата си. Седмици, преди да забравя за тази жена и децата ѝ. Да спра да си представям как живее с него, какво трябва да понася?

Какъв човек е била, преди да го срещне и дали е останало нещо от личността ѝ, незасегнато от насилието? Има ли кой да ѝ помогне?

И двамата мъже, срещнати така мимолетно на работното ми място, бяха ниски, слабовати, с изострени черти на лицето. Те биха били приятни и съвсем обикновени, ако не бе излъчващото се от тях насилие. Единият бе скрит, другият – отявлен и неприкрит, но и двамата бяха насилници, без капка съмнение.

Един мъж може да бъде мъж, независимо от височината, килограмите и размера на мъжествеността си. Не насилието и властта го определят като такъв, а умението да бъде сила и опора в семейството си, верен приятел, добър баща, човек, чиято дума тежи, защото не е хвърлена на вятъра. Истинските мъже не посягат. Истинските мъже уважават. Точка.”

Редакция "Силна Варна"

Подобни новини

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *