Партньор на Проватон
 Любовта трае три години

Любовта трае три години

Сподели в

Дори когато е била отложена с три десетилетия

Представете си, че точно след трийсет години, през които една жена се е омъжила, родила е и е отгледала децата си, намерила е равновесието между семейството и работата си, от гардероба й изпада скелет. Какъв ти скелет, появява се мъж от кръв и плът, преминал през живота й, когато е била на двайсет, и изчезнал безследно. Всъщност не съвсем безследно – за една нова година преди три десетилетия й телеграфирал от някакъв край на света (преди се комуникираше само така – с телеграми и писма), че иска да е с нея.

Let`s be together, подпис, точка. И цялото това негово желание – в резултат на два-три дни, прекарани заедно преди тридесет години в скитане по улиците, пиянстване по кръчмите, натискане по ъглите и нито една дума за обяснение, различна от обмяната на информация за литература, поезия, идеология, кино, традиции… Той й разказвал за семейството си, за специалността си в университета, за любовта си към Че Гевара и вярата си в световната революция. Тя му показвала лицето на презрелия социализъм, любовта си към биологията и мечтата си да живее в Африка. Установили, че си приличат по неверието в нищо, освен в себе си и в невъзможното. После тишина. Забрава. Промяна. Трийсет години.

Изведнъж: здравей, аз съм, помниш ли ме? Да, помня те. Ти беше този, който на едно събиране седеше срещу мен и през цялото време ме фиксираше със среднощните си очи. А когато си тръгнах, предложи да ме изпратиш. Попита дали може да държиш ръката ми. И дали на другия ден може да се видим. После се залепи за мен и ме чакаше да изляза от лекции, придружаваше ме до кортовете и чакаше да свърши часът ми, заведох те на рожден ден на приятелка, носи ме на ръце, когато ми се счупи токчето на обувката някъде към три през нощта. Казах ти, че имам приятел, но не се дърпах, когато ме целуваше. Повече от това между нас не се случи, нали?

Оказа се, че за мен не се е случило, просто дребен флирт, мимолетна закачка. Защо плачеш пред камерата! Аз не те познавам такъв – приличаш на поп пика, май въобще не те познавам. Най-малкото си много различен от онова слабо, с хлътнали гърди и превити рамене момче, което стискаше дланта ми с дългите си пръсти. Променил си се, като си спрял цигарите казваш. То и аз ги спрях, но знаеш ли как ми се иска в момента да запаля! Наистина ли си ме търсил през всичките тези години? Защо? Какво да ти разкажа за себе си – работя, имам съпруг, дъщеря, куче, пътувам…

Бракът ми е спокоен, леко досаден вече, все пак е на повече от 20 години. Ти? Жена ти е лекар! Приел си като свой сина й от първия брак, имате още две деца. Завършил си физика, но си търговец. Пътуваш много. Идвал си в България, но никой не е искал да ти помогне да ме намериш? Пазили са те от мен или мен са пазили от теб общите ни познати? Как ме намери сега, аз отдавна съм сменила фамилното си име? Искаш да ме видиш, да дойдеш? Защо? Знаеш къде работя, добре се справяш с новите технологии, чувствам се следена от разстояние, наблюдавана. Пращаш ми снимка на любовта на живота ти! Но това съм аз! Откъде я имаш, дори аз я нямам тази, откраднал си я? Разказал си на жена си за мен и си я предупредил, че в момента, в който ме намериш, ще се разделиш с нея? Това е глупаво! Влюбил си се в мен, полудял си по мен и още си луд, та луд! Може… Вярно, личеше ти, но аз не изпитвах същото. Не вярвам да съм показала, че това за мен е сериозно. Беше време, в което ми харесваше да въртя опашка и да не давам аванси на никого от тези, които вървяха по петите ми. Опиянявах се от влиянието, което младостта ми оказваше над мъжете. Не настоявай да ме видиш сега, не искам! Ще се разочароваш. Остани си с представата за онова момиче, което си наричал твоята Африка заради мечтата му да живее там. Моля те, не ме въвличай в това, стъпваш по много тънък лед…

Няма как този лед да не се пропука. И да не се предадеш. На миналото. За да го поправиш. Да започнеш от там, отпреди 30 години, където една любов просто не се състоя. Дали тези единствени два или три дни не й бяха достатъчни, за да се разпали, дали някаква неумелост и несръчност у двама толкова млади и неуверени в себе си й попречи да затъмни индивидуалните им пориви към бъдещето, да ги превърне в общи…

Един неясен образ от миналото се материализира пред очите ти с единствената цел да ти признае, че е готов на всичко, за да бъде с теб в останалата част от живота си. Без да иска нищо в замяна. Да бе, да! Иска, разбира се, как няма да иска – да бъде приет, обичан, разбиран. Поне е честен. Разделил се е с жена си, поискал е развод. А ти? Ти не можеш да формулираш достатъчно сериозна причина да излезеш от семейството си, в което имаш обич, подкрепа, уважение. Любов? Дългът и търпението не са любов. А страстта, задала се насреща, сдържана десетилетия, те пали и изведнъж усещаш, че сърцето ти не е втвърдено. Че сладостните преобръщания под лъжичката не се дължат само на страх, че може да направиш една грешна стъпка и да сринеш всичко и отсам, и на другия бряг, където е закотвена лодката ти.

Ледът се троши с трясък и ти пропадаш. Пред очите му, които те гледат от малкото екранче на телефона. Добре че не включваш камерата си, все още отказваш да те види такава, каквато си сега. Защото е твоят ред да плачеш, осъзнавайки, че си загубена, че вече вдигаш котвата на своята сигурност, изневеряваш на малкото си спокойно пристанище.

Изневяра ли е всъщност да преживееш нещо отложено във времето? Той твърди, че е готов да отиде при съпруга ти и да те поиска от него. Защото те обича много по-отдавна. Защото смята, че е време да навакса загубеното. Да ти даде това, което е пазил за теб толкова дълго. Да поиска от теб да го споделиш. Няма нужда да те иска от никого, ти сама се даваш. Сърцето си слушаш, разумът задава неудобни въпроси, като например как ще свърши всичко това. Светът ти се събира в една точка на хоризонта, вторачваш се в нея и не виждаш и не чуваш нищо от пъстротата на живота.

Той идва без предупреждение. Просто един ден ти пише съобщение „чакам те на ъгъла“. Задушаваш се от вълнение. Виждайки го на живо, усещаш как вятър опипва платната на лодката ти, навлязла в открито море и застинала в безветрие. Докосваш го предпазливо, сякаш се боиш да не се включи някаква реакция. Говорите за всичко друго, не и за това, което чувствате. Настояваш да платиш сметката не само защото се чувстваш домакиня, а и не обичаш да се чувстваш длъжна. Той ти дава да разбереш, че при него този номер не минава. Настоява дори да ти плати таксито, с което си тръгваш.

След първия път, когато само сте се гледали в очите и сте се оплитали в думи, той идва отново. И пак, и пак. Вече си го поискала. Вятърът плющи в платната и те носи не в посоката, в която е твоето пристанище. Надничаш в очите му над ръба на чашата, докато под масата химията се е превърнала във физика – боси, галите краката си. Първата стъпка е направена. Той настоява да продължиш със следващата, да избереш. Него, разбира се. Да започнеш отначало. С него.

Всяко довиждане, когато си тръгваш към вкъщи, звучи като надежда. За двама. За теб, че ще можеш да се справиш с двойствения живот, който изведнъж е станал възможен, че ще успееш да убедиш детето си и този, на когото си обещала взаимност, докато смъртта ви раздели, че имаш право да не дочакаш тази смърт, защото има друга причина и тя е по-силна от нея. И се нарича любов. В която всичко е непознато, вълнуващо, обещаващо и обновяващо. И изглежда така, сякаш ще трае… Колкото – толкова. Защото сте зрели хора, които не са в плен на илюзии и свръхочаквания. Макар да се държите като деца – криете се във вмирисаните на мухъл и котешка пикня входове, за да се целувате, когато се виждате. Взирате се с часове един в друг в телефоните си, споделяйки песен или чаша вино, когато сте физически разделени. А така е през повечето време, връзката е по-скоро виртуална.

Колкото до секса… той е чудовищно различен от всичко, преживявано досега. Изненадваш се от своята скандална изобретателност, от неговата ненаситност. Може би защото и двамата знаете, че не сте, но въпреки това се преструвате на Спящата красавица и принца, на които предстои да живеят заедно безметежно щастливо, след като са прозяпали половината си живот. И с фатално закъснение са разбрали, че са създадени един за друг.

Когато идва, той деликатно ти спестява унижението да минаваш през рецепция, наема апартаменти. Изненадваш се колко много такива има в района, в който работиш. Осъзнаваш, че по този начин той създава и илюзията за дом, в който сте двойка. Само през деня. А той вече иска да му принадлежиш 24/7/12/365. Изрича го – семейство, докато смъртта ви раздели. Смееш се – нима иска да развали всичко, да го потопи в баналността на това, в което и двамата вече сте били, а ти и продължаваш. Вятърът вече е ураганен, безмилостен и заплашва да те потопи. Люлеенето те разболява. Появява се ревност, излиза на повърхността чувство за собственост. Изискват се обяснения.

Започваш да се мразиш. Лъжеш. Вече не само съпруга си, а и него, любимия, желания. Не харесваш този си живот и за това е виновен той. Очаква твърде много, изисква твърде много, налага правилата на играта. Отначало това ти харесва, стимулира те, кара те да тръпнеш. После да хапеш. Защото усещаш, че над теб надвисва опасност. Той ти поставя условия. И идва ден, в който разбираш, че е невъзможно да продължиш. Че си в повторението на филм, в който си участвала, само че този път главните герои са трима – триъгълникът е класически тъпоъгълен и ти си в ролята на тъпия ъгъл.

Даваш си ясна сметка, че най-красиви са лимитираните мигове на близост, че ако тя се превърне във всекидневие, ще започнеш да гледаш с досада космите в носа му, докато лицето му е надвесено над теб. Започваш да променяш курса, опитваш се да се върнеш в спокойния си залив. Усещаш, че външната му отстъпчивост и готовност на всичко, за да те има, макар и за малко, е маска, зад която се спотайва стремеж към надмощие. Споделената любов, отдаването ти е прието като съгласие да бъдеш в подчинение. И това, което в началото на връзката ви ти е харесвало – да те водят, а не да водиш, вече те кара да се вкисваш. В един момент чуваш, че след като вече години наред не може да се решиш да излезеш от семплия комфорт на семейството и работата си, не можеш да зарежеш нито едно от двете, той щял да изравни играта, приемайки офертата на някоя от многото желаещи го жени. Моля? Вътрешно беснееш и оценяваш репликата му като топка, удобно вдигната, за да отбележиш гол. Добре, щом това ще те направи по-щастлив, казваш смирено. А в същото време си мислиш дали не е дошло време да затвориш вратата, без да прищипеш болезнено протегнатата му все още към теб ръка.

За да избягаш, правиш неочакван жест – отиваш на негова територия. Най-сетне, той те кани толкова отдавна, а ти приемаш да се виждате само на твоя терен или на неутрален. На летището го няма, а си свикнала винаги да е там, когато пристигаш. От пръстите на краката плъзва нагоре страх, че това е краят. След малко той се появява с репликата аз винаги съм закъснял в този живот. Отвежда те в дома си и о, не! – купил ти е халат и чехли за баня, пантофи и всичко, каквото е необходимо, за да останеш завинаги. Може би и пръстен е приготвил. Готов е да те пренесе на ръце през прага, едвам го спираш – все пак ти си с едно 10-15 кила отгоре на момичето, което той не е забравил. А и остава да си прецака и кръста на всичкото отгоре, не стига че си дошла да се сбогуваш, а това означава със сигурност да го нараниш.

Чувстваш се нелепо. Той го усеща, и на него му е някак неловко. Въпреки това е перфектният домакин до деня на твоето заминаване, някак си не можеш да отвориш уста и да съобщиш решението си. По пътя към летището пука гума. После колата едва не се обръща, излитайки от пътя. Закъснявате на косъм от изпускане на полета. Не може да намери място за паркиране, затова ти изхвръкваш малко преди да затворят гейта. Така е по-добре, няма да има сълзи и думи. Притискаш горещото си чело към мазната пластмаса на илюминатора и се разридаваш, прочитайки съобщението на телефона си: „Никога повече не го прави!“ После изтриваш номера. И три години от живота си. Светът отново сияе в цялата си гама от цветове и звуци. Само че без контраст, някак размазано…

Редакция "Силна Варна"

Подобни новини

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *