Николай Хайтов е редактирал книга за Аксаковския край – обичаи и минало

„Миналото не трябва да се занемарява и забравя.“

Това е написано с главни букви от Хайтов при представянето му на книгата на Анастасия Михайлова за спомените за родния край – Аксаково, Варненско излязла от печат 1986г.

Книжката на външен вид е скромна. Прилича на ученическа тетрадка. В съдържанието й обаче се разгръщат спомените за миналото на Аксаковския край – село Аксаково, Игнатиево, преселението на тракийските родове. Записани са песните  които са се пели по жътва, по отделните празници, обичаите как местните са давали булка, почитта към кръсника, построяването на Тракийската чешма и много други. Малка книжка, скромна, но изпълнена със съдържание.

Ето какво пише великия Хайтов в своята рецензия:

„Корените не бива да се пренебрегват. Децата ни трябва от време на време да надникват назад, за да видят как са живели бащите и дедите им, да имат понятие от техните „вериги“, пък и радости. Книжката на Анастасия Михайлова „Ела, Димитре, да видиш!…“ е точно от тези малки прозорчета, през които умния читател може не само да погледне към миналото, но може да си направи сметка за настоящето, а че и за бъдещето.

Авторката на книжката не е нито писателка, нито публицистка. Тя е обикновена селска жена от преселнически тракийски род, която никога не е мислила, нито подозирала, че някога ще пише книга. Когато от време на време сме се виждали у дома й в Аксаково и сме се гощавали „по селски“, тя просто разказваше – също по селски – какво през живота си е чула, видяла и препатила. Видяха ми се тези истории не само забавни, не само поучителни, имаше в тях нещо от първичния чар на народните сказания и приказки. Казах на Анастасия да ги напише, тя първоначално сметна, че се шегувам, но по – късно ме послуша, седна и наистина написа онова, което бе могла да си припомни. Прочетох го: нямаше разлика от разказаното. То носеше в себе си благородната патина на документа и заедно с това аромат на старо сказание и чубрица. Не е литература това. Искам да кажа, няма я в него художествената измислица, не ми и трябва – достатъчно е, че нещата са разказани така, че се поемат, увличат и ги дочиташ докрай.“

В написаното няма особени открития: всичко е уж известно, но се възприема като ново, защото е прекарано през простодушното сърце на разказвачката, пише Хайтов. Той сам изказва, че е съпреживял разказите на своя събеседник Анастасия от Аксаково, преди да я мотивира да запише своите спомени за поколенията. Онова, което тя е написала, продължава Хайтов при рецензирането на книгата –  могат хиляди възрастни хора да си го припомнят, половината от тях могат да го и напишат, но само неколцина ще го направят така, че то да има прелести на четиво.

/Аксаково – 1981г. – пет години преди издаване на книгата/

Хайтов може би намира в книгата за Аксаково аналогия със своите „Диви разкази“. „Диви разкази“ e една от най-значимите литературни творби на Николай Хайтов, написана през 1967 година. Записана е в сборник с автентични разкази, описващи бита и нравите на родопчани. Точно както Анастасия описва бита и нравите на хората живеещи в аксаковския край. Сред разказите от сборника „Диви разкази“ на Хайтов, придобили най-широка популярност, са „Мъжки времена“, „Сватба“, „Засукан свят“ и „Дервишово семе“. А до ден днешен Мариус Куркински поставя на сцена „Черното пиле“. Хайтов почива през 2002г., но си остава завинаги разказвачът на селото.

Хайтов завършва рецензията си за книгата за Аксаково така:

„Повествованието на Михайлова е активно и плътно свързано по чувство, мисъл и перспектива с нашата съвременност и ако щете, с нашето бъдеще. Защото всичко в тази книжка е съпоставено в съизмерение със „сегашното“, макар съпоставката да е премълчана или просто неосъзната. Характер в това отношение са „БАБИНИ ИЗПОВЕДИ“, „ПЪТУВАНИЯ‘, „СТАРИ ТРАКИЙСКИ ОБИЧАИ“ и т.н. Анастасия разказва за едно време, но мисли за сега, говори за дедите си, но с крайчеца на окото поглежда към внуците, които вече не  може да накара да отидат на бостана, ако не за да помогнат на дядо си в прекопаването, барем да видят, че дините не растат по дърветата.

В края на тези няколко думи за и около поредната книжка от библиотека „Корени“ – тоя път на Анастасия Стоянова Михайлова ще обещая на читателите, че ако вземат да я прочетат, скука (надявам се) няма да изпитат, а междувременно могат да намерят в тая книга частица от своите вълнения и трепети, съжаления, тревоги и „съображения“.

И така, ела, читателю, да видиш какво е написала Анастасия Михайлова от Аксаково – Варненско.

Николай Хайтов“

/Аксаково – 1976г./

В разказа „Истории за чешми“ от книгата се разказва за построяването на Тракийската чешма:

„В нашето землище, на два километра от с. Аксаково, до голямото кале, имаше кюнк с обилна студена вода, където сега с доброволен труд, по инициатива на Димитър Вангелов, който също много помогна, построихме чудна чешма с изобразени два лъва отпред, с калайдисано канче, с няколко каменни корита. Направи я дядо Димитър с помощта на младежите. Сковаха и дървени маси, и пейки за триста души! Тука, особено през лятото, всяка събота и неделя гъмжи от хора, младежи. В тая чудна местност, сред която посадихме и много дървета за сянка, всяка неделя има хора да празнуват юбилейни годишнини, събират се родове да празнуват по стара традиция родови срещи. Правим си всяка година и земляческа среща в Казанлък. Защото тракийците от град Казанлък и нашите хора от Аксаково са тръгнали заедно от Тракия за България, но някои са останали в Казанлък и там се заселили, затова имаме кръвно родство. А колко весело прекарвахме тоя ден край гората и със студената вода от Тракийската чешма, така я нарекохме.“

ПРОВАТОН: още спомени – за Мъглиш чешма, обичаи свързани със кума по време на сватба и кръщане, специфични песни от Аксаковско и др. очаквайте в следващите ни публикации.