Мили Дядо Коледа, време е да помисля най-напред за себе си!

Един по-различен wish list за празника с подаръци, които нямат производител и цена

Знаете ли какво се случва, когато тръгнете да въвеждате в търсачката на Google „коледен подарък за м…“? Подсказките, които изскачат под полето за писане, автоматично продължават фразата с редица предложения – от коледни подаръци за мъж/мъже до такива за мама, за момче/момиче или за младо семейство дори. Но нито едно от Топ 10 търсенията не включва варианта „за мен“.

Нормално, ще си кажете, нямаме нужда от идеи какво да вземем за себе си, и сами знаем от какво имаме нужда. А колко често си го подаряваме? Колко често мислим най-напред за другите и едва ако останат сили, средства и време, се сещаме за нас? Колко често очакваме останалите да разгадаят кода на желанията ни със същото старание, с които ние го правим за техните (макар от опит вече да знаем, че надеждите ни явно са неподатливи за дешифриране)?

Изкуството да получиш

Да, от християнска гледна точка, Коледа е даряване. Обичаят да правим подаръци е свързан с даровете за Иисус от източните мъдреци, доведени във Витлеем от изгрялата там звезда – тамян, злато и смирна, които са съответно символи за почитта, славата и страданието на Христос. Но така, както трябва да обръщаме и другата буза, нека обърнем и медала. На обратната му страна ще открием Рождеството като получаване.

Да, Коледа е и саможертва. Бог обича света толкова много, че му е дал единствения си син – за да могат вярващите да не бъдат изгубени и да получат вечен живот. Но от друга страна, Рождеството е и спасение. Пък и нали тъкмо този син ни учи да обичаме ближния, както обичаме себе си?

Малките неща

А да обичаш себе си, както сигурно вече сте се убедили, е най-трудното нещо. И най-окриляващото също. То е като да съумееш да оцениш малките неща и да извлечеш удоволствието от тях. Да спреш да се питаш „Какво не е наред?“ и вместо това да се замислиш „Какво ще ме направи щастлива?“

Нахвърлях собствения си списък в едно от големите задръствания пред големите молове. И с изненада установих, че всичко в моя коледен wish list е без производител и цена. Че мога да си го подаря и сама, макар и без панделка под елхата. Защото, кой може да опакова минутата, която все няма? Как да окича с картичка минимализма, за който копнея? И как убедя Дядо Коледа, че тази година искам по-малко?

Кой е бил послушен?

По-малко вещи, но повече пространството. По-малко приятели, за сметка на качеството. По-малко сън, ако ще е заради хубави емоции. По-малко дистанция, по-малко километри в час, по-малки крачки… От големи нямаме нужда, ако всичко, което обичаме, е близо до нас.

Тогава и новата рокля, новата книга, новият парфюм, билетите за новия филм имат повече стойност, защото ги възприемаме със сетива, които не са претръпнали за новото, следващото, поредното. Защото не са n-тият на брой непотребен подарък, поднесен колкото да се отбие номерът. Не са плод на престореният глас, който пита: „Я да видим кой е слушал тази година…“, а на отговора: „Ами, АЗ слушах!“ Слушах всички. Цяла година. Но слушах ли сърцето си?

Ритуално отброяване

Избирах ли себе си, вярвах ли в мен и давах ли си шансове отново и отново? Докато не обикна онова, което виждам в огледалото, с всичките му бръчки, човешки грешки и детински прищявки. Докато не ги запиша редом до желанията на другите. И не тръгна по магазините, за да открия, че Коледа не е липса, а пренасищане. Затрупване с непожелани неща, гузни жестове, непоискано добро, на фона на едната минута за мен, която се налага да си крада по светофарите, понеже сме превърнали и чакането в светотатство.

Когато то всъщност трябва да е свещенодействие! Вълшебен ритуал по отброяването на дните до Коледа. До онзи момент, в който сме едновременно и деца, и пораснали. Някои от нас – дори толкова пораснали, че се превръщат в собствения си Дядо Коледа. А други – поне достатъчно хитри, за да отброяват даровете като добрия стар АЛФ: „Едно за теб, едно за мен, едно за теб, едно за мен, едно за мен, едно ЗА МЕН!“

ЕЛЕ